Прочутият COVID-19 не пропусна да засегне и нашият любим град Бургас. От 13 март до преди една-две седмици почти всички места, по които сме се събирали, бяха затворени. Нямаше ги просторните молове, любимите кръчми, много от нашите мили квартални магазинчета също затвориха врати, покрити с избелели стикери на Кока Кола и надписи „бутни“ или „дръпни“. Дори милата ни морска градина бе запустяла, поради забраната за излизане на открити места.
От време на време се мярваше по някоя патрулка, която да се движи бавно и авторитетно, като на парад и да плаши всеки, осмелил се да се доближи до „Обетованата земя“ на Бургас. Стояхме си вкъщи (или поне повечето от нас), насаме с мислите си, домашните любимци, съквартирантите, гаджетата, майките и бащите, които, колкото и да обичаме, след време започват да ни лазят по нервите, и без това опънати като струни. Ако искахме слънце-излизахме по терасите с книга или бира, а понякога и двете.
За тези, които нямат тераса-моите най-искрени съболезнования!
Из кварталните улички виждахме тук-таме по някой човечец да влачи вече измъченото си куче на петата му разходка за деня. По преди изпълнените с живот, слънчеви, главни улици не се виждаше жива душа, а единственото, което можеше да те разведри и изкара от постапокалиптичния сценарий бяха остроумните надписи по затворените магазини и заведения от сорта на „До скоро!“, „Забранено говоренето за коронавирус!“, „Пийте по една бира“ и безброй много други. Ето, че ние бургазлиите отново се доказахме като веселяци, дори по време на пандемия. Не успяха да ни сломят.
Днес улиците отново са пълни. Заведенията малко по малко отварят врати и всички можем отново да им се нарадваме, стига да сме на открито и до 4 човека на маса. Правилата са си правила, а за това до каква степен се спазват- няма да говорим.
Любимата ни глъчка по главните улици отново се е завърнала, отчасти за да ни надуе главата докато стигнем до морската, отчасти за да ни примпомни защо обичаме това градче толкова много.
Навън вече виждаме от бебета в колички до хора с бастуни: всички искат да се насладят най-накрая на слънцето, което ги е чакало почти два месеца. Хванати за ръце баби и дядовци крачат бавно и тържествено по сянката на улица Александровска, около часовника отново се чуват детски викове, а по Богориди вече пак можем да срещнем някой любим градски образ.
Всички искаме отново да вкусим добре познатия ни солен въздух на Бургас. Да се видим с всеки, с когото сме забравили или дори отложили да се видим преди да ни бъде отнета тази възможност. Да се отпуснем на някоя пейка на сянка в парка след дълга разходка из улиците на града.
Какво се е променило през тези два месеца?
Ами много неща. За икономиката ни няма да говоря, защото не разбирам, не съм достатъчно умен. Знам само, че много от нас ще излязат на улицата с доста олекнали джобове. Неизбежно е, но не мисля, че ще трае дълго. Това, за което мога да говоря обаче, са хората. Не за друго, а защото и аз съм обикновен челяк, израстнал тук. А и защото аз също си стоях вкъщи през цялото това време.
Ето че градът си е същият, с изключение на няколко завършени зад гърбовете ни строежи. Там, където ще намерим промяната, и където тя бе най- нужна са именно хората. Още сега като вървим по улиците виждаме промяната в тях. Те са жадни. Жадни за живот, за слънце, за нови приятели, за нови преживявания. Погледът ни над нещата е променен.
Може би трябваше да ни отнемат свободата, та да я оценим и да започнем да я използваме.
Може би вече ще искаме да творим повече, да обичаме повече, да пътуваме повече, да живеем повече, да работим по-усърдно и по-старателно, да сме по-честни със себе си и с останалите. Може би ще ни омръзне да тъпчем на едно и също място. Сега вече можем да започнем този проект, който сме отлагали от седмици, дори месеци, можем да направим онзи излет или пикник, който сме планирали с приятели, можем и просто да си направим една разходка, сами с мислите си.
Може би цялата тази катастрофа ще има и някакъв позитивен ефект. Мисля, че всички излизаме от тази карантина с малко повече познания за себе си и малко повече огън в очите. Предпочитам да съм оптимист. В историята сме виждали много такива случаи. След чумата идва Ренесансът, а след всяка голяма криза следва бум на икономиката. Винаги след тежките времена сякаш се отпушва един канал на креативност и жажда за живот, който има за последици разцвет.
Защо пък и нас да не ни чака един разцвет. Вече всичко ни се струва възможно, имайки предвид, че сме заобиколени от нещо, което доскоро сме вижали само по филмите. Разбира се, всичко това зависи от нас. Няма да има разцвет, ако не се погрижим лично ние за него.
Автор: Алекс Богдев
Прочети местата, които ни липсваха през карантината тук и отиди да им се насладиш сега!
